Калин Терзийски: По време на соца българите бяха заложници!

0
138

Калин Терзийски е яростен противник на тоталитарния строй, който властваше в България между 1944 и 1989 г.

“СМАЗВАЩАТА ЛЕКОТА НА НАСТОЯЩЕТО

Имам проблем с авторитетите.

Така казват тийнейджърите, когато пушат цигари зад училището и си говорят за учителката по география. Те не могат да я понасят, а тя им се прави на важна и се опитва да ги учи на дисциплина. И те не искат да слушат и т.н. и т.н.

И аз имам проблем с авторитетите, но от друг характер. Всъщност – от съвсем същия характер, но просто съм на 50 години.



Калин Терзийски
Калин Терзийски пак въстана срещу соц. режина

Винаги, когато стане въпрос за творците на миналото и за творците от настоящето – аз се разтрепервам. И то не защото между едните и другите има огромна разлика, а заради огромната разлика, която има в отношението. Между отношението към едните, и отношението към другите.

Чие отношение? – ще питате.
Извънредно сложен въпрос! – ще ви отговоря аз.

Ами…В отношението на хората. Но кои хора, можем ли да обобщаваме така, казвайки такава мътна и неозначаваща нищо дума като „хората”? Хасан от Левски Г или професор Кьосев от Университета? Кои са тия хора?

Но все пак и вие и аз сме наясно, че между отношението към творците от миналото и отношението към творците от настоящето има огромна разлика.

И тук идва това, което всъщност ме кара да се разтрепервам и да пия ксанакс или просто да си стоя с кръвно 200/100. Защото част от „хората” казват: Ами да, как няма да има разлика в отношението? Че едно време имаше истински творци – писатели, художници, поети…а сега – нищо! Пълна некадърност и тъпота! Нищожества са сегашните в сравнение с предишните!

От доста време имам проблеми с наследниците на един стар писател. Писател-мастит, многоуважаван и важен – колос от ония блажни и столово-купонни времена на бездарния соц. (за тия, които поне малко са чели: поздрав с Ангсоц-а на Оруел) Те страдат вероятно от това, че аз не изпитвам никакво уважение към техния баща. А аз всъщност изпитвам – но не по-голямо от това, което изпитвам към всеки сегашен – бездарен или даровит – писател. И към едните и към другите колеги изпитвам подобаващото колегиално уважение; знам какво е да пишеш, какво самотно и тежко дело е това. И затова – уважавам. Уважавам труда, не някакво измислено величие.

Наскоро говорих по тоя повод с баща ми. Той е стар инженер от времето на същия тоя соц. И му споделих следната своя идея.

Виж, татка! – казах му аз. – Нали знаеш какво е Стокхолмския синдром?
Той кимна. Аз все пак поясних: Това е състояние на патологично привързване на заложниците към похитителите им, към терористите, които са ги отвлекли. В Стокхолм при някакъв терористичен акт (обир на банка) се случило така, че похитените заложници така се привързали към обирджиите, че започнали да ги защитават.
Е, та какво? – пита татко ми с интерес.

Ами, татка, значи става въпрос за нещо съвсем подобно! Като говорим за авторитети от миналото на България…било то мои колеги…или пък твои – учени и изобретатели…
Ама как така? – пита той.

Ами ето. Българите са били заложници. Оградени с хиляди километри бодлива тел. Затворени. Изолирани, жестоко откъснати от останалия свят. Под заплахата от смърт: ти знаеш, татка, аз бях граничар…и там, на границата беше очевидно – ние пазехме българския народ като стадо животни в зоологическа градина – да не вземат да избягат на свобода!

Е та какво? – пита татко ми, но се досеща.
Да – казвам аз – и значи хората на властта бяха всъщност именно тия похитители, те бяха терористите, които пленяват и изолират – а народът беше наплашен и докаран до истерия – точно както са изолирани и докарани до истерия и заложниците!

Е, докаран до истерия! – смее се татко ми и сигурно се сеща за блажните муцуни на колегите си от времето на соц-банкетите. – Не бяха чак толкова наплашени!

Не, татка – бяха! Бяха докарани именно до тая истерия, при която изглеждаш като малоумен. Нарича се Ганзеров синдром. Народът изглеждаше доволен, защото беше вцепенен в хистеричен пристъп. Хихикаше народът. Както се смее заложникът – на нещо съвсем глупаво – така се смееше и народът…

Е та какво? – пита татко ми.

Ами ето – казвам аз – сред терористите, похитили народа и затворили го в тъмна и оградена с бодлива тел територия…се явяват и разни такива…как да кажа? Хм, явяват се и не чак толкова зли!

Аааа – сещам се накъде биеш! – смее се татко ми.

Именно! – викам аз. – Значи! Народът е изолиран. Няма възможност да вижда нищо от оня голям и шарен свят. Или го вижда само през пролуките, които терористите са му оставали – случайно или не. И народът е побъркан и докаран до изстъпление. И даже изглежда доволен. Защото който се оплаква много-много – терористите го застрелват. И заложниците (народът) с тая велика способност на хората да се адаптират към абсолютно всяко положение…та – заложниците се адаптират и към това мизерно положение! И дори започват да го намират за донякъде нормално!

И виж – започват дори и сред лошите да намират по малко добро!

И изведнъж сред тия терористи…чакай сега…представи си, че примерно един от терористите може да разказва истории! И разказва – забавни истории! Не чак толкова забавни, де! Но когато си изолиран в мрак и ужас…и изведнъж някой започне да се държи малко по-човешки с тебе…е как няма пък да се влюбиш в него?! Та той ти разказва дори историйки! Той е толкова готин, нали така?!

Ахаха – смее се баща ми. – Ти за твоя човек ли говориш? За тоя писател, на който наследниците те преследват? Разбирам!

Та това искам да кажа, татка. И то не е валидно само за творците, за хората на науката или…Валидно е за всички! Всред тия терористи е имало и малко по-интересни хора, и малко по-малко ужасни. И заложниците са развили към тях една патологична, заложническа привързаност!

Е и какво общо с авторитетите? – пита татко ми, защото ми следи мисълта.
Ами…именно тая патологична привързаност…тоя Стокхолмски синдром на привързаност към похитителите…към тия похитители, които са били поне малко талантливи…или поне малко по-малко садистични…именно тая патологична привързаност…е всъщност сегашния огромен авторитет на разните Големи хора от миналото ни…
…огромният авторитет, който все още имат в очите на някои хора…на някои бивши заложници, имам предвид…

Заложниците са излезли в белия свят. Видели са другите хора, видели са чиновниците и полицаите, антитерористите и лекарите, и психолозите. Но в сърцата им е останал оня ужасен, болезнен и мазохистичен трепет. Оная болна, налудничава призързаност към тия, които са ги били отвлекли и затворили на тъмно.

И сега…те, терористите, в съзнанието на мнозина са велики личности. Тъжно, нали, татка?

Тъжно… – смее се татко ми.”

Калин Т. за Галерия

loading...

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Вашият коментар.
Вашето име

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.